Александър Симов в ПИК и "Ретро": Македония - бомбата, която цъка пред кабинета
Последвайте ни в Google News Showcase
В последните няколко седмици публичните раздори и скандали в управляващата коалиция станаха толкова големи и шумни, че се случи върховната екзотика – ГЕРБ се оплакаха, че не могат да хванат ръка в опозиционната дейност от такива безкрайни крамоли. Можем да погледнем на темата свръхсериозно и да възприемем това като симптом за наближаваща като перфектна буря политическа криза, както правят много от медиите, увлечени от идеята, че властта се търкаля по улицата и само още миг и тя пак ще отиде в ръцете на тяхното полубожество Бойко Борисов.
Можем и да намерим иронична гледна точка – споровете, драмите, сблъсъците като част от предпазните клапани на правителството. Не че това са умишлено поставяни бушони, но трудният механизъм за намирането на диалог по важните теми по същество играе ролята и начин за регулиране на напрежението и намирането на решение в края на краищата. Ние май позабравихме, че споровете са съществена част от демокрацията. Скандалите са неизбежни там, където има равнойстойна размяна на мнения. Имаме коалиция, в която няма върховен господар, който с железен юмрук определя посоката и тъпче с кубинка всеки с различна позиция. Имаме управленско тяло, в което са четири партии с много различни физиономии, електорати и смисъл.
Три от тези партии в последните два парламента влязоха в остри конфронтационни сблъсъци и щеше да е едно малко чудо изведнъж всичките противоречия между тях да отпаднат. Виждам, че в социологическите проучвания цялата тази какофония минава в графата „хаос“, но тъжната истина е, че управлението в момента наистина няма алтернатива. ГЕРБ станали първа политическа сила. И какво от това? Те така и не успяха да излязат от политическата самота, в която пребивават гордо, тоест дори и да спечелят хипотетичните предсрочни избори, не виждам какво толкова ще се промени.
Сега имаме буквално обърното изображение на ситуацията от последните няколко години, когато ГЕРБ бяха обявявени за безалтернативен управленец. В момента те консумират докрай от собствената си пропаганда. Бойко Борисов не е алтернатива. И никога повече няма да бъде. Това не е политическо разсъждение, това е очеизваден факт от околната действителност. Май само още той не го е разбрал.
Всичко това обаче не бива да пречи да анализираме най-сериозното разминаване, което забелязваме в политиката на управляващата коалиция. А именно темата „Македония“. Налагането на вето за присъединяването на Северна Македония към ЕС вероятно продължава да е едно от най-одобряваните действия на българската външна политика през последните 30 години. По него има толкова широк и надпартиен консенсус, че всяка партия, която си помисли, че може да го пренебрегне, прекрачи или заобиколи, трябва да я пишем към безсмъртните полкове на световните камикадзета.
И все пак още от първия ден на новото управление в обществото витае усещането, че Кирил Петков е поел ангажимент за бързото пускане на Македония в ЕС, и то изцяло под американски натиск. Може би точно заради това първото му посещение беше точно в Северна Македония, но там стана ясно, че българо-македонските отношения са обраснали с твърде много проблеми и недоверие, за да могат да бъдат разрешени с пускането на самолетна линия от София до Скопие. Подозирам, че точно тогава Петков е осъзнал, че в тази тема не можеш да влезеш като на търговски преговори и постигането на съгласие ще е влудяващо дълъг процес. И въпреки това съмненията, че външнополитическа поръчка има, останаха.
Нещо повече – миналата седмица външната министърка Теодора Генчовска разтресе парламента, като пусна бомбата, че България има две външни политики по отношение на РСМ – едната официалната, на Външно министерство, а другата на премиера и неговите съветници. Това е политическа ядрена бомба. Най-малкото заради това, че ако Кирил Петков се доверява твърде много на своята съветничка Весела Чернева, е обречен да попада във все по-смъртоносни води, защото тя не е известна като върховен спец, а и повечето дела, с които се е заемала, са се увенчавали с пищно фиаско.
От друга страна, ако изнесеното от Генчовска се потвърди, това ще означава не просто разпадане на коалицията, а нейното гръмотевично разрушение. Защото, ако Кирил Петков се опита да торпилира националния консенсус по темата, той е обречен не просто на политическо забвение, а на вечен позор. Да не говорим, че темата „РСМ“ е червена линия на повечето партии в коалицията – най-малкото на БСП, които са го обявили официално, и на ИТН, които всъщност започнаха да вдигат пара по темата. Всичко това обаче пак е подробност, защото за пореден път България гледа технологията на правене на външна политика, а не нейната същност. Какво точно искаме да постигнем със Северна Македония?
Това е големият въпрос, който трябва да терзае всеки министър и премиер. Както и отчитането на факта, че ако Скопие не покаже реален напредък по посочените от нас теми, вдигането на ветото ще е самоубийствено. Видя се обаче, че дори и при последното посещение на Кирил Петков в Битоля там го очакваха протести, взели за лозунги същия този език на омразата, срещу който официална София се е възпротивила и очаква действия по неговото премахване. Заради това идеята, че на 24 май ветото може да бъде вдигнато, е абсурдна. Може би премиерът осъзна това, защото веднага след атаката на Генчовска обяви, че всяко решение за Македония ще бъде взето от парламента. Всъщност това е нормалното място за такова решение и е чудно защо подобна позиция толкова много време се забави.
Всъщност темата „РСМ“ е основната бомба, която може да унищожи управлението. Всички останали скандални теми – гуверньор на БНБ, оръжие за Украйна, парите за строителите на пътища, са много шумни, но именно в Северна Македония са вперени погледите на българското общество. И заради това беше добре, че външната министърка и премиерът заедно отидоха в Битоля. И така отложиха жадните надежди на ГЕРБ да има предсрочни избори точно тук и сега, насред голямата геополитическа криза, която разтърсва планетата.
Факт е обаче, че няма управление, което да може да издържи в перманентна треска. А точно това представлява вълната от скандали, която виждаме. Тази криза не е привнесена само отвън, тя се дължи и на факта, че мнозинството изгуби много време, преди да се захване с ключови реформи, които хората очакваха да видят от новата власт. Едва през април окончателно бяха закрити Спецсъдът и Спецпрокуратурата. Именно в дебатите по темата се видя, че коалицията все още има спойка и възможности за действие, защото в парламентарно отношение буквално смаза опозицията в лицето на ГЕРБ.
И това е големият парадокс. По големите теми противоречия няма. По страничните обаче се получава такова прехвърчане на искри, че на моменти ситуацията заприличва на воденето на военни действия. ИТН например в парламента толкова много се фиксириха в темата за това, че Любомир Каримански на всяка цена трябва да оглави БНБ, че започнаха да обвиняват ПП в политически рекет, нарекоха БСП „болонка“.
Всички знаем, че Тошко Йорданов е недостижим в своето красноречие, но той не е осъзнал много важен политически факт – думите оставят следи, думите са основният инструмент на политиката и когато започнеш да ги пръскаш като пиян милионер, не е ясно кога точно ще дойде мигът, в който няма да успееш да направиш крачка назад. Разбрах го в мига, в който мой приятел (гласоподавател на ИТН, и то убеден) ми каза, че времето за шоу отдавна е свършило. Дори и той, неспирен почитател на Слави Трифонов, е осъзнал за себе си, че клоунадата е до време, но има твърде много работа за вършене. Коалицията трябва да си припомня общата си основа за действие, защото, ако се взира в детайлите, ще приключи твърде бързо.
Разбирам онези, които искат обществено спокойствие, но истината е, че днес няма как да го има. Светът е неспокоен и гневен. България е гневна и неспокойна. Управлението е изцяло нейно отражение, но има шанса да излезе от този лабиринт. Просто трябва да си припомни кои са големите врагове. Останалото е лесно.
